Когато детето не се чувства достатъчно важно за родителя

За децата най-важните хора в живота им са техните родители. Те търсят тяхното приемане, разбиране и обич.
Факт е, че децата ни гледат нас. Те правят това, което виждат, не това, което им казваме да правят и какво е правилно. Ако искаме детето ни да е добър човек, да се старае, да успява, да е щастливо, да следва мечтите си, то най-сигурният начин, макар и не 100%, но с най-голяма степен на вероятност това да се случи е когато ние самите като родители правим това за самите себе си!

Има ли време за мен

Всеки родител се старае и прави всичко възможно децата му да имат добър живот и всичко необходимо – дрехи, храна, играчки, занимания, добро училище, възможности за развитие.
Но често ежедневието просто измества вниманието на родителите и неусетно пренебрегват същественото и децата не се чувстват достатъчно важни за родителите си и пренебрегвани, заради работата, домакинските задачи, ангажиментите и умората. Това не е заради липса на любов към децата.
Случва се в ежедневието и тичането между лични и работни ангажименти в старанието си и да осигурят подходящи занимания на децата си, родителите да изпуснат някои важни моменти от деня с тях. Например, когато детето иска да разкаже как е минал денят му, но в този момент родителят е получил важно запитване или обаждане от клиент например, или да трябва да напише спешен имейл или да отговори на съобщение.
За възрастния това може да е просто поредният натоварен момент. За детето обаче именно тези моменти показват дали има място за него в ежедневието на родителя. И тук комуникацията и последващите действия са ключови. Не е нужно да зарежете важната задача, а да обещаете след това внимание и да го изпълните.

Материалните неща

Когато няма достатъчно време, понякога се опитваме да компенсираме с подаръци, покупки, развлечения, занимания или изпълняване на почти всяко желание.

Материалната грижа е част от родителството. Но тя не може да замести близостта.
Детето може да има много неща и въпреки това да има нужда някой да седне до него, да го изслуша и да се интересува от неговия свят. Половин час истинско внимание означава повече от поредната покупка.

Ако вниманието се печели с успех

Друга ситуация възниква, когато детето започне да усеща, че получава най-много внимание и признание, когато се справя добре и има високи резултати. То може да започне да преследва отлични оценки, да иска да бъде най-доброто в класа или постоянно да доказва способностите си.

Отстрани това изглежда като мотивация. Но понякога зад него стои нуждата да бъде забелязано.
Тогава успехът постепенно се превръща в начин детето да доказва собствената си стойност, която се равнява на резултата, който постига. В дългосрочен план това може да доведе до неудовлетвореност и обезценяване.

Когато шестицата не е достатъчна

А ако след шестицата веднага идва следващото изискване, радостта от постигнатото може бързо да изчезне и във времето това да се превърне в „няма значение колко се старая и какво постигам, никога няма да е достатъчно“.
Оценката показва резултат, но не показва всичко, което стои зад него – усилието, притеснението, трудността или радостта от успеха.

Затова има значение дали след една шестица веднага питаме за следващия предмет или се интересуваме как детето се е чувствало и с какво се гордее.

По същия начин една по-ниска оценка не е необходимо да се превръща в повод за наказание или разочарование.
Когато детето може спокойно да сподели и успеха, и трудността, ученето остава процес, а не постоянен тест дали е достатъчно добро.

Страх от грешки

Ако от него постоянно се очаква да се справя отлично, детето може да започне да крие грешките си.
Може да не каже, че не разбира урока, да скрие ниска оценка, да избягва въпроси или да се отказва от нещо, в което не е сигурно, че ще бъде добро. Така стремежът към успех може да се превърне в страх от провал.
Детето има нужда да знае, че може да не разбере нещо от първия път, да поиска помощ и да опита отново, че има и право на грешки.

Сравняване с другите

Усещането, че не е достатъчно важно, може да се засили и от сравненията – с брат или сестра, съученик, приятелско дете или дори с вниманието, което родителят отделя на своя партньор.

Дори когато сравнението не е направено с такава цел, детето може да го преживее като доказателство, че някой друг е по-важен, по-интересен или по-успешен и съответно по-стойностен.
Затова е важно да обръщаме внимание не само на думите си, но и на начина, по който разпределяме времето и вниманието си.

Ако родителят трудно приема слабостите на детето

Понякога детето е силно в много области и точно затова родителят трудно приема, че има нещо, което му е трудно. То може да е отлично по езиците, да има талант в изкуството и да се справя добре със спорта, но да изпитва затруднения по математика. Или да е много любознателно, но да му е трудно да се организира самостоятелно.

Да вярваме в детето не означава да очакваме да бъде добро във всичко. Всяко дете има свои силни страни и области, в които има нужда от повече време и подкрепа. Приемането на това не означава да се отказваме от развитието му, а да не превръщаме всяка слабост в доказателство, че то не се старае достатъчно.

Промяна в поведението

Понякога натрупаното усещане, че не е чуто или забелязано, може да се прояви като противопоставяне. Да отказва, да нарушава уговорки или демонстративно да прави нещо, за което знае, че ще предизвика реакция. Разбира се, не всяко непослушание означава липса на внимание. Но когато подобно поведение се повтаря, може да си струва да погледнем отвъд самото действие.

Възможно е детето да има нужда от повече самостоятелност, внимание или възможност да изразява собственото си мнение. Границата може да остане, но е важно да се опитаме да разберем и причината зад поведението.

Какво да правим като родители

• Не е необходимо да променяме всичко наведнъж. Няколко малки промени в ежедневието могат да имат огромно значение.
• Отделяйте време само за детето. Дори 20–30 минути без телефон, работа и други задачи. Не за домашни и оценки, а за нещо, което му е интересно на него.
• Питайте не само за резултата. Освен „Какви оценки изкара?“, попитайте как е минал денят, кое го е зарадвало и кое му е било трудно.
• При успех се поинтересувайте и от преживяването. Нека детето разкаже какво е направило, какво му е било трудно и с какво се гордее.
• При грешка първо потърсете причината. Вместо веднага да търсим виновник, нека разберем какво се е случило и от каква помощ има нужда детето.
• Отбелязвайте и усилието. Не само шестицата, медала или крайния резултат. Забелязвайте постоянството, опита, самостоятелността и малките крачки напред.
• Намалете сравненията. Насочвайте вниманието към развитието на собственото дете, а не към това дали е по-добро от някого.
• Приемайте различията му. Не всяко дете ще бъде добро във всичко. Потърсете силните му страни и го подкрепяйте там, където има трудности.
• Не решавайте всяка трудност вместо него. Понякога е по-полезно да попитате какво според него може да направи и да останете до него, докато опитва.
• При противопоставяне потърсете какво стои зад поведението. Границите са важни, но понякога детето има нужда и да бъде чуто или да получи повече възможност за самостоятелност.

Детето не трябва да бъде отличник, за да бъде забелязано. Не трябва да бъде най-доброто в класа, за да се гордеем с него. Не трябва да има талант във всяка област или винаги да изпълнява очакванията ни.

Това не означава да намалим изискванията или да спрем да насърчаваме развитието му. Означава да разграничим стойността на детето от неговите резултати. Да можем едновременно да вярваме, че то може да се справи по-добре, и да му показваме, че трудността не променя начина, по който го виждаме.

Понякога най-важното, което можем да дадем на детето, не е още една възможност, урок или подарък. А време. Внимание. Интерес. И усещането, че е важно не само заради това, което постига, а заради това, което е.