Изграждане на доверие у дома и в училище

– Как мина днес в училище?
– Добре.
– Какво правихте?
– Нищо.
– Имахте ли математика?
– Да.
– Какво учихте днес?
– Не си спомням.

Познат разговор, нали?

Да, родителят пита, защото наистина иска да разбере какво се случва с детето му. Но отговорите стават все по-кратки. А колкото повече пита, толкова повече детето се затваря. И тогава започва да се чуди защо не споделя, всичко наред ли е, и идват притесненията…

Всъщност, това е напълно нормално. Когато вземете детето си от училище не бързайте с тези въпроси. Кажете му, че се радвате да го видите, попитайте го нещо съвсем различно. После го питайте как е минал деня, дали се чувства добре, дали е имало нещо, което много му е харесало, какво го е зарадвало, имало ли е нещо, което не му е харесало или го е натъжило през деня.

И тук нека споменем въпросите за оценките, защото те са част от изграждането на доверие също. Ако единствените въпроси са свързани с това какви оценки е изкарало, то тогава детето може постепенно да започне да усеща, че резултатът е по-важен от него. Добре е да показваме, че за нас е важно не само какъв е резултатът, а и какво се случва с детето по пътя към него. И когато допусне грешка, е важно да знае, че грешката е част от ученето, а не причина да се страхува от реакцията ни.

Доверието не се изгражда само с думите „Можеш да ми кажеш всичко“. Детето трябва да го усети в начина, по който го слушаме, в реакциите ни и в малките моменти, които прекарваме заедно.

Проблемите, които имат децата – малки за родителите, но големи за тях.

Светът на децата не е същият като света на възрастните. Това, което за нас изглежда като нещо дребно, за едно дете може да бъде много важно.
Караница с приятел, страх да не бъде отхвърлено, притеснение за проект, грешка пред класа или първото харесване на някого.

Представете си дете, което има първа любов, но не смее да каже вкъщи, защото се страхува, че ще му се присмеят.
За възрастния това може да изглежда като нещо детско и временно. За детето обаче чувството е истинско и в неговия свят и перспектива е супер важно.
Ако в този момент получи подигравка или бъде омаловажено, то може да реши, че в такива моменти е по-добре да не споделя и следващия път, когато проблемът е по-сериозен, отново може да избере мълчанието.
Затова понякога първата стъпка към доверието е проста – да приемем сериозно това, което е важно за детето, дори когато на нас не ни изглежда така.

Можем многократно да казваме: „Можеш да ми кажеш всичко.“ Но детето не изгражда доверие само от това, което чува. То го изгражда от това, което преживява.
Ако разказва нещо, а ние продължаваме да гледаме телефона си, пишем съобщение или отговаряме механично с „Добре“, „Браво“, детето постепенно разбира, че физическото ни присъствие не означава непременно истинско внимание.

Дори 30 минути стигат

Половин час, в който телефонът е оставен настрани. В който няма бързане, работа и други задачи. В който правим нещо заедно – играем, рисуваме, разхождаме се, говорим или просто сме един до друг.
Нека детето понякога избира какво му е интересно. Не защото тези 30 минути ще гарантират, че то ще споделя всичко с нас. А защото ден след ден се изгражда едно много важно усещане – „Моят родител има време за мен. Интересува се от това, което ме вълнува. Мога да бъда себе си до него и той ме приема.“

 

Когато родителят и учителят виждат различни страни на детето

Това също е част от доверието. Всеки родител познава детето си по свой начин. Знае какво го радва, какво го тревожи, какво е преживяло и колко усилия полага.

Учителят обаче го вижда в друга среда.
Вижда го сред връстниците му, в учебна ситуация, при спазване на правила, при работа в екип, когато трябва да се справи самостоятелно или когато срещне трудност.

Затова понякога родителят може да чуе обратна връзка, която му е трудно да си представи и дори приеме.
Това е разбираема реакция. Когато става дума за собственото ни дете, естествено е първият ни импулс да го защитим.
Не е необходимо да приемаме всяка обратна връзка без въпроси. Но е важно да оставим място за нея. Да зададем въпроси, да чуем какво е видял учителя и да го изслушаме, за да го чуем.
Защото целта не е да докажем кой възрастен е прав.
Целта е да разберем какво ще бъде полезно за детето.

Когато възрастните изпращат различни послания.

На детето му е по-лесно да се ориентира, когато възрастните около него си сътрудничат.

Ако вкъщи едно правило е важно, а в училище то среща съвсем различно послание, детето получава противоречиви сигнали. Същото важи и за отношението към учителя.

Уважението към учителя не означава, че родителят трябва да приема всичко без въпроси. Но когато детето постоянно усеща, че възрастните около него взаимно обезсилват правилата или обратната връзка, за него става по-трудно да разбере на кого и на какво да се довери.

Когато има въпрос или несъгласие, разговорът между възрастните е много по-полезен от това детето да бъде поставяно между тях. Така то вижда, че хората могат да имат различни мнения и въпреки това да разговарят спокойно и с уважение.

Доверието не означава да премахнем всички граници

Да имаме доверие на детето не означава да му даваме всичко, което поиска или да вършим всичко вместо него.

Понякога, от любов или от желание да му спестим трудностите, започваме да решаваме вместо него и да изпълняваме почти всяко негово желание. Но детето има нужда и от възможност да се справя само. Да си подготви раницата. Да подреди вещите си. Да поеме малка задача у дома. Да спазва уговорките. Да приеме, че понякога отговорът е „не“. Тези малки отговорности са основа за самостоятелността, която след това детето трябва да проявява и в училище.

И тук доверието има две посоки. Детето трябва да знае, че може да разчита на родителя. Но също така трябва постепенно да усети, че родителят вярва в неговите способности.

 

Доверието се изгражда в малките моменти

Няма един разговор, който изведнъж да накара детето да започне да споделя. Няма и една правилна фраза, която да създаде близост.

Доверието се изгражда постепенно – в начина, по който оставяме телефона и поглеждаме детето в очите, в това дали ще изслушаме историята му докрай, в реакцията ни, когато направи грешка, в готовността ни да чуем обратна връзка и в уважението към хората, които работят с него.

Изгражда се и в границите, които поставяме спокойно, и в малките моменти, в които просто сме заедно.

Защото детето има нужда да усеща, че може да говори, ще намери разбиране и приемане, ще има подкрепа, важно е да се старае, но има и право да греши, и това е ок.
Върху това усещане постепенно се изграждат доверието, самостоятелността и увереността, с които детето ще върви напред – у дома, в училище и извън него.